Банкиране с частичен резерв

...или... 

защо банките обикновено имат над 50% печалба

За да разберем какво е банкиране с частичен резерв (fractional reserve banking), трябва първо да разберем с какво се занимават банките и как са се появили.
В днешно време, банките, както и повечето "нормални" фирми, се занимават с какво ли не. Продават например травел чекове или винетки :)
Банките, ако ги разглеждаме като банки, трябва да се занимават само със съхранението на парите на клиентите си, и даване на заеми. Друга област е обмяната на валута и преводите на пари.
Нека разгледаме как са се появили банките:
Думата банка произлиза от думата маса или чин. Първите "банки" са били златарите. Тъй като те са работили с голямо количество злато, са имали "сейфове" или "каси" с необходимата охрана и т.н.
Златарите осъзнали, че могат да предложат на хората да съхраняват тяхното злато (пари), срещу някаква "скромна сума". По същата причина, някои от съвременните банки събират такса за поддръжка на банкова сметка.
Срещу златото, хората получавали разписка за съхраненото количество злато. Тъй като разписката често била "на преносителя", хората започнали да разменят разписките. Златото се съхранявало при златаря, и само малка част от хората изисквали изплащането на разписките. Така се появили първите книжни пари (златни сертификати).
Скоро някои алчни златари осъзнали, че само около 10% от златото се изисквало, и решили да започнат да дават злато на заем (кредит), за което взимали лихва. За да могат да дадат повече злато на заем, златарите спряли да взимат пари за съхранение, и започнали да изплащат ниска лихва на всеки който е остави златото си на съхранение (депозит).
Ако направим проста сметка, срещу 10 грама депозирано злато, златаря е можел да даде 10 грама злато. Ако приемем, че лихвата за депозит е 5% / година, а лихвата за заем е 10% / година, сметката става следната.

• Златарят получава 10 грама злато + 1 грам лихва.
• Депозиралият 10 грама, получава 10 грама + 0.50 грама лихва.

Печалбата на златаря е 0.50 грама. Забележете, че златарят не дава собствено злато на заем, т.е. печалбата е безкрайно голяма, т.к. няма вложено злато от страна на златаря.
Но окото на алчността е бездънно. Златарите скоро решили да раздават на заем не самото злато, а разписка за него, която може да се размени за злато. Отново само 10% от разписките били разменяни за злато.
Ако отново направим проста сметка, срещу 10 грама депозирано злато, златарят е можел да даде 10 x 10 = 100 грама злато!!! Това е повече от количеството злато, което златарят има, но златарят дава разписка без покритие, и от златото най-вероятно е можело да бъде потърсено само около 10%. Така, златарят "създава" злато от нищото. Ако приемем, че лихвата за депозит е 5% / година, а лихвата за заем е 10% / година, сметката става следната.

• Златарят получава 100 грама злато + 10 грама лихва.
• Депозиралият 10 грама, получава 10 грама + 0.50 грама лихва.

100-те грама злато, които златарят получава, най-вероятно са се получавали отново в разписки, така че печалбата е "само" 9.50 грама!!! Тази печалба отново е безкрайно голяма, т.к. няма вложено злато от страна на златаря.
Тази система с разписки обаче, има един голям недостатък. Тъй като има голям брой "раздадени" разписки без покритие, златарят може да осребри (озлати :) само 10% от разписките. Ако 10% от разписките бъдат осребрени, и някой поиска да осребри разписка, той не би могъл да направи това, в следствие на което "мълвата", че златарят не може да осребри разписките се разпространява и стойността на разписките спада до нула. Този процес се нарича bank run.
Съвременните банки работят по подобен, но леко различен начин, за да избегнат последния недостатък.
След 1960-1970 година, почти няма валута която е гарантирана със злато или сребро. Тези валути се наричат fiat currency. Щатският долар е една от последните валути която е можела да бъде разменена за злато.

Срещу тази банкнота, до 1924 година, е можело да се получи злато (златна монета),
с тегло и цена, съответствуваща на 100 лева.

Съвременните банки винаги членуват в организация, която има Централна банка. Много често в тази организация членуват абсолютно всички банки в дадена държава, и Централната банка е Национална банка. Така е в България, където Централната банка е БНБ. Така е в САЩ, където централната банка е Федералния резерв. Не е така обаче в Еврозоната на Европейския съюз, където Централната банка е една за цялата Еврозона - ECB (Европейската централна банка).
Банковата система с Централна банка се нарича банкова система с частичен резерв (fractional reserve banking).
Да разгледаме как действа системата с Централна банка.
Когато човек открие депозит, банката взима парите му, и изплаща лихва. 10% от парите от депозита обаче, банката депозира в Централната банка под формата на гаранция или осигуровка. При изтичане / закриване на депозита, банката взима тези 10% гаранция от Централната банка.
Когато банката отпусне кредит на някой свой клиент, банката отново депозира 10% от своите собствени пари в Централната банка. Т.е. банката например отпуска 100 лв. заем и депозира (още) 10 лв. в Централната банка.
Нека сега направим сметка какво печели банката ако отпусне кредит с пари депозирани от друг клиент. Нека приемем, че лихвата за депозит е 4% / година, а лихвата за кредит е 14% / година, а периода на кредита е 1 година.

1. Клиент А депозира 1000 лв.
   • Банката получава 1000 лв, депозира 10% в Централната Банка.
   • Освен собствения си капитал, банката има на разположение още 900 лв.
2. Банката отпуска кредит на Клиент Б от 1000 лв. Банката депозира още 10% в Централната банка.
   • Банката има разход 1000 + 100 лв. = 1100 лв.
   • Банката има на разположение 900 лв. от Клиент А.
   • Това означава, че банката е използувала 200 лв. собствен капитал.
3. След 1 година, Клиент Б връща на банката 1000 лв. + 140 лв. лихва. Банката изтегля гаранцията от 100 лв. от Централната банка.
4. Банката изплаща депозита на Клиент А, заедно със полагаемата му лихва - 1000 лв. + 40 лв. лихва. Банката изтегля гаранцията от 100 лв. от Централната Банка.

При всички описани транзакции банката използува само 200 лв. собствен капитал.
Печалбата на банката е 140 - 40 = 100 лв.
Така показахме че банката има 50% печалба. Банката разбира се събира и други такси, но те нямат връзка с Централната банка.
Някои икономисти обаче, разглеждат парите депозирани в Централната банка, като замразени пари, които не са част от разходите на банката. Пресметната по този начин, печалбата е доста повече и е приблизително 100% печалба.
Какво обаче би се получило, ако хората депозирали пари внезапно решат да изтеглят парите си? В този случай, парите в банката свършват, но от Централната банка "докарват" пари, и ситуацията бива "спасена". Тъй като гаранционният депозит е 10%, това значи, че само 10% от банките в съответната държава (организация на банки) могат да бъдат "спасени". След това, Централната Банка остава също без пари, следва фалит не на една, а на много банки. Технически точно това се случи в България през деветдесетте години на миналия век.

Тази банкнота не беше обезпечена със злато,
и в следствие на bank run (а не инфлация!!!),
банкнотата загуби стойността си,
и в момента струва само 0.10 лв (BGN).

Както се разбира от статията, банкирането с частичен резерв се извършва на ръба на закона, и ако някой друг, не банка реши да започне подобен бизнес, то той ще бъде обявен за престъпник, ще бъде осъден и пратен в затвор.

Bank run-а в България, доведе до фалит на
доста от банките, но също и до печатането на
банкноти със стойности като тази.

Нека накрая да разгледаме един реален жилищен кредит, за да видим колко реално се плаща на банката при отпускане на реален ипотечен кредит от 40'000 EUR, за 25 години, с лихва 9.50 %. Ще приемем че кредитът започва да тече на 01.01.2007.
Внимателен поглед показва след 25 години вноски по 349.48 EUR / месечно, през ноември 2031 година, лихвата платена върху заема е 64'842.37 EUR - с 50% повече от самия заем, а жилището е платено на цена 2.5 пъти по-висока от нормалната.
Този пример е пресметнат със калкулатор предназначен за заеми в САЩ, така че може да има разминаване с кредитите отпускани в България.

 Статия от: http://www.nmmm.nu/

Проектът Венус / The Venus Project

Jacque Fresco NZ Television Interview

The Venus Project (Discovery Channel)

The Venus Project On Fox News 7

Официален сайт 

 Винус - град-мечта! Само ЕКО енергия, място за всички, без войни, без пари, следователно без кредити и дългове. Да не повярваш направо... Аз лично не вярвам. Не искам да съм краен песимист, може би тази Утопия някой ден ще е реалност, но едва ли близките 1000 години примерно. 

Има много причини, поради които да мисля така и една от тях са парите. Идеята те да се премахнат е, че всички ще се облагородяват от стоките, които произвеждат и от услугите, които предлагат. Всички. Звучи ли ви познато? Ако - не и ако ви интересува - прочетете за висшата форма на комунизъм. Това, което аз ще изтъкна е, че тази идея никога не се е осъществила. И не защото идеята е лоша, напротив, но тя е просто нереална. Колкото и да не ни се иска, парите карат светът да се върти. Без конкуренция и надпревара няма напредък. А ако държавата законно и задължително ни тласка към напредък - то тогава са налице доста строги правила, повечето, от които нарушават човешките права, които ние толкова обичаме. 

Парите са средство за разплащане не само между съграждани, но и между държавите. Съмнявам се Винус да има размерите на държава, поне в началото, а един град няма начин да притежава всички ресурси, от които се нуждае (нали, освен ако не измислим начин да материализираме розови домати, но това откритие го оставям на квантовата физика и теорията за вероятностите). След като градът не разполага с някои ресурси, той трябва да си ги купи, а за да си ги купи, трябва и да продава. Проста логика. Да, но след като ще купуваш и ще продаваш, как ще го правиш без пари? Съмнявам се да се върнем на праисторическата практика на разменни начала. Така все някой ще е прецакан и ще стане като в приказката "Кон за кокошка".

А ЕКО енергията? Не много отдавна беше доказано, че човешкото население на Земята НЕ МОЖЕ да разчита само на възобновяема енергия, освен ако не се впрегнат достатъчно количество атомни електроцентрали, но те дават доста неприятен отпадък, което хич не подхожда на нашия идеален град.

Винус проекта е идеята за създаването на един идеален град, който ще ни накара да променим културата си на живеене и да използваме технологии, за да достигнем това което е всъщност е Утопия - перфектното общество. Обаче ние живеем в почти фалирала капиталистическа общност, която възпрепятства това.

 В едно от интервютата си господин Фреско казва, че много от длъжностите могат да бъдат напълно автоматизирани. Но опитът ни показва, че пълната автоматизация е невъзможна, че дори и пагубна. В днешно време тя се използва като нестандартен метод за национална стачка в Италия - когато гражданите са недоволни от правителството си например, започват да правят всичко по учебник, действайки като машини. В резултат на това цялата система се срива.

И все пак някои от идеите си заслужават разработването и усилията. Изгледайте клиповете и сами ще решите кои.

След като написах текста, който виждате, реших да потърся в интернет повече мнения по въпроса от по-компетентни хора, но това, което открих се оказа същото, което и аз бях написала, но с други думи. 

И все пак ми се иска да чуя и вашето мнение...

Мария Герина  

Света Америка

Една статия за политиката на Света Америка. Добре, че беше тя, та да се оправим и дано да бъде, че да не загинем.

Лично аз не съм съгласна с почти всичко от статията, но все пак трябва да зачитаме и чуждото мнение. Пък и винаги ми е било забавно да чета за арогантността на Америка. 

СЦЕНАРИЯТ ЗА РАЗПАДА НА ЕВРОПА - мисия невъзможна

Живеем във век, в който се променя нещо принципно. Важно е, че идва краят на продължаващото 500-600 години доминиране на Запада в света. Сега светът се събуди в политически смисъл. По-голямата част от човечеството не се е занимавало и не се е интересувало от политика до Френската революция, която събужда политическите фигури и националните чувства в Европа. После това обхваща практически целия свят, придобил през последния половин век политическо съзнание. Това съзнание е доста нееднородно. То се ражда във все по-голяма степен от флустрацията, неувереността, неудовлетвореността, усещането за несправедливост.
Тези негативни чувства са прицелени основно срещу Запада. И най-вече срещу Америка, която в много отношения бе съвестта на света, а в последното десетилетие стана обект на всеобща неприязън. Това е много опасно: ако сега Америка загуби водещата роля в света, нито една държава не би могла да заеме нейното място.Спомням си, че когато работех в Белия дом, най-голямата опасност бе разпалване на атомна война. Всеки ден ние имахме предвид това. В продължение на 28 минути можеше да се развие криза, която в продължение на 6 часа би довела до смъртта на между 80 и 120 милиона души. И то само за един ден! Сега такава заплаха няма. 

Но има неувереност в стабилността на света, в разположението на политическите сили,

в ролята на Запада. По-голямата част от този политически пробудил се свят оценява негативно ролята на Запада. Колониализъм, империализъм, експлоатация – това са съществените съставни части на преобладаващите в света исторически образи.Преди съотношението на силите бе в полза на Запада. Сега делът на Запада в световния брутен продукт радикално намалява. Променят се културният и военният баланс. Затова някои се питат ще доживеем ли смяна на ролите?Истината е, че най-бавно се променя военното равновесие. Военният бюджет на Америка е по-голям, отколкото на всички други страни, взети заедно. Превъзходството е огромно и това ще продължи дълго. Сега Америка не е заплашена от никаква пълномащабна вътрешна война. Но я заплашват малките войни, които струват скъпо във финансов и морален план. Това отслабва Америка и променя ситуацията. Това е еволюция, исторически процес. Затова е много важно дали Обама ще промени ролята на Америка в света. Дали ще се обедини и по-нататък Евросъюзът или ще тръгне в обратната посока? Много зависи от това дали ще продължи с досегашната динамика достойното за възхищение развитие на Китай. 

И ще успеят ли Индия, Индонезия, Бразилия да повторят китайското чудо

Ние, разбира се, не знаем това. Но всичко е възможно. Ние се намираме в началото на някаква нова ера. Не съм пророк и не мога да кажа точно каква. Аз просто се занимавам с това да давам сценарии и отговори на въпроса как трябва да реагира Америка в тази ситуация. Лично аз одобрявам принципите в политиката на Обама. Ако той успее да тласне Америка в малко по-различно направление във вътрешната и външната политика, тя ще има необходимия потенциал, за да продължи да играе ключова роля в света още няколко десетилетия. Но ако не успее, промените ще тръгнат с ускорен темп и те действително могат да бъдат драматични.Тук трябва да обърнем внимание и на ролята на Русия. Що се отнася до нея, аз съм песимист за това, че ще успее да постигне своите предишни имперски цели. Русия вече няма такъв потенциал. Това става очевидно, като се погледне икономическата, демографската, научната статистика, да не говорим за геополитическото обкръжение: на изток и на юг от Русия се появяват могъщи, пренаселени азиатски държави. Русия няма избор. На нея є е нужно да върви на страната на Запада. И е в интерес на Запада тя да тръгне в това направление. Затова нека се замислим кое е по-важно: присъствието на Русия в НАТО, тоест фактическо унищожаване на алианса, или постепенно засилване на връзките на Русия с НАТО, което може да го усили, без при това да се разваля нищо. Би ли се съгласила Русия американски офицери да стоят в Москва и да гледат нейните планове? Би ли се съгласила Америка на същото присъствие на руснаци в Брюксел или Вашингтон? Това са необмислени идеи.Според мен следващите 5-10 години ще бъдат по-скоро време на дезинтеграцията. Но ние си даваме сметка за това и 

Европа ще се опита да промени посоката на този вектор

Това изисква усилия и лидерство. В Америка такова лидерство съществува. Възможностите на президента са ограничени, но той може да придвижва своите идеи. В Европа ситуацията е по-сложна, там няма изразително политическо лидерство. Но когато европейците разберат, че се движат към дезинтеграция, ще започнат да се съпротивляват срещу нея.Сега много често се питаме има ли риск от разпадането на Европа и от рухването на еврото. Мисля, че това няма да стане. Но е добре, че се говори за този риск, тъй като в противен случай нещо подобно би могло да се случи. А това би било опасно. Особено ако едновременно отслабне Америка, тъй като в перспективата на следващия исторически период, тоест 20-40 години, не виждам страна, която да може да стабилизира света така, както прави Америка. Криза на Америка ще стане криза на света.Не можем да не отчетем и че се усилват противоречията между западния свят и Израел. Така че Израел трябва да действа по-внимателно. Факт е, че ключът към Близкия изток е в ръцете на Обама.Причината е, че еврейското население в Америка в мнозинството си е либерално и демократично. На последните избори около 70% от него гласува за Обама. При това от политическа и финансова гледна точка влиятелният еврейски елит е по-консервативен и се идентифицира по-скоро с десните, отколкото с левите в Израел. Това е съществено. 

Еврейското лоби има голямо политическо влияние в Конгреса

тъй като американският политически живот в значителна степен се опира на частни пожертвования. Незначителна група, като арменците например, поради това може да получи голямо политическо влияние. Полското лоби също някога имаше стабилни позиции, тъй като в някои щати имаше доста силни полски групировки, занимаващи се активно с каузата за независимост на Полша. Сега това отмина, а полското лоби не прави значителни финансови дарения.Въпросът за Газа няма да може да бъде решен, ако не се реши проблемът с палестинската държава. Тук просто е необходима намеса отвън, тоест от Америка. Това означава да се предложи някаква формула, на чиято основа да се водят преговори. По принцип става дума за четири основни пункта. Първо, палестинците трябва да се откажат от правото на връщане – така както немците не можеха да се върнат в Гданс или Вроцлав. Затова Обама може да постави на дневен ред. Само че той е прекалено зает със сериозна вътрешна криза в Америка. Не става дума само за изтичането на нефт в Мексиканския залив. Цялата американска финансова система изисква реформи, бюджетната система и образованието – също. Обама добре усеща какво трябва да направи Америка в света и задава тази посока. Но очевидно от 12 часа работно време на световните въпроси той посвещава само два.Сега е важно да се създаде нещо като централноевропейско лоби в ЕС. Държавите от Централна Европа имат в Евросъюза толкова гласове, колкото има Германия. Организирането на такава коалиция под неявната егида на Полша, без самата тя да се назначава за глава, в сътрудничество с Румъния, балтийските страни, Унгария и Чехия би създало влиятелна група в Европа. Това още го няма, въпреки че такива тенденции съществуват.

Статията е взета от: Monitor.bg

The Empathic Civilisation

За тези, които не разбират английски или не им е станало много ясно, съм направила превод:

Съпричастната цивилизация

(Съвременна еволюция на човека и обществото)

През последните няколко години има много интересни открития в областта  на „Еволюционната биология”, „Невро-познавателната наука”, „Детско развитие” и много други изследвания в различни направления, които подлагат на съмнение дълго време възприеманите и остарели представи за човешката природа и еволюция. Те предизвикват тези възприятия и заедно с тях – институциите, който сме създали върху им – образование, бизнес практика, ръководни институции и т.н.

Нека се върнем назад в 90те в малка лаборатория в Парма, Италия. Учените са правели изследвания с ЯМР на макак (маймуна), като маймуната се е опитвала да отвори орех – така са искали да видят как невроните й ще реагират. В процеса на изследването обаче по случайност в лабораторията влиза човек и разчупва един от орехите. Маймуната е била шокирана, мислела си е „Какъв е този нашественик?”. Тя стояла мирно, гледайки как човека яде ореха й. Тогава учените забелязали нещо много интересно – невроните на маймуната реагирали на действието на човека по същия начин, по който реагират, когато тя самостоятелно отваря ореха. Лаборантите са нямали идея какво става, мислели са, че ЯМР се е повредил и са повторили същия опит многократно. Това, което откривали всеки път са т.нар. огледални неврони. Извода от изследването е, че всички примати, че дори и слоновете, но особено хората са програмирани с огледални неврони. Затова, когато наблюдавам теб – твоят гняв, твоето неудобство, твоята радост, както и да е – аз изпитвам същото усещане, същите неврони се активират, все едно аз изпитвам това, което ти изпитваш. Всъщност това не е толкова необикновено. Знаем, че ако паяк полази нечия ръка, ще се почустваме гадно. Ние взимаме това за даденост, но всъщност сме програмирани да преживяваме чуждите емоции и възприятия по начин, по който те се случват на нас. Но огледалните неврони са само началото на цяло ново направление в нерво-психологията, мозъчното изследване и детското развитие, което предполага, че ние сме програмирани не за агресия, насилие и егоистичност, а всъщност сме програмирани за общителност, привързаност, обич, приятелство. И първият инстинкт е инстинктът да принадлежиш. Това е съпричастен инстинкт. Какво общо имат невроните на маймуната и невро-психологията с този инстинкт и еволюцията ни въобще? Всъщност е малко по – сложно, затова нека го обясня по – подробно.

Какво е съпричастие? Това е много сложно понятие. Когато едно бебе в детско отделение се разплаче и другите бебета ще започнат да плачат в отговор. Те не знаят защо, но това е съпричастно страдание. То е закодирано в нашета биология. После около две години/две години и половина децата започват да се разпознават в огледалото – това е културен феномен. И когато са способни да се самоопределят, тогава знаят, че ако някой друг има усещане за нещо, те го усещат, защото някой друг го изпитва, не защото те самите го изпитват. Разбират, че това са две различни неща. Самоопределянето се развива заедно със съпричастното развитие. Нарастването на самоопределянето води до нарастване на съпричастността. Около осем годишни децата научават за раждането и смъртта, научават от къде са дошли, че имат един единствен живот, че той е крехък и уязвим и че някой ден те ще умрат. Това е началото на дълъг път, защото когато детето научи за смъртта и раждането и че има един единствен живот, то осъзнава колко крехък е той, че е много трудно да си жив, независимо дали си човешко същество или диво прасе. И така, когато детето научи колко е крехък живота и че всеки момент е ценен и че имат своята уникална[1] история, това му позволява да изпита друго – че друг човек или същество има един единствен живот, че и за него е трудно да живее и че шансовете не винаги са добри. Ако помислим за връзките, с които се свързваме един друг или с други същества – това е защото чувстваме техните мъки. Ние сме съпричастни заедно към смъртта и към радостта от живота и показваме солидарност към чувствата на другите около нас с нашето състрадание.

Съпричастността е противоположна на „Утопия”[2]. Няма съпричастност в рая, защото там няма смърт и страдание. Съпричастността е обоснована на признаването на смъртта и радостта от живота, да процъфтяваш и да бъдеш. Тя е базирана на нашета неустойчивост, деликатност и несъвършенство. Затова, когато говорим за изграждането на съпричастна цивилизация, не става въпрос за Утопия. Става въпрос за умението на човешките същества да показват солидарност не само един към друг, но и към събратята ни животни, които имат един единствен живот на тази малка планета.

Как съзнанието се променя в историята? Начинът, по който нашият мозък е програмиран днес не е същият, по който е бил на средновековният човек, а неговия мозък не е същия като на пра-човекът от преди 30 000 години. И така, как съзнанието се променя през годините? Възможно ли е ние, човешките същества да сме програмирани за съпричастност? Възможно ли е да разширим нашета съпричастност в цялата човешка раса като голямо семейство, както и към другарите ни животни като част от това семейство и към биосферата като съвместно общество? Ако е невъзможно да си го представим, не знам как бихме могли да оцелеем.

Съпричастността е невидимата ръка. Тя ни позволява да разширим чувствителността си един към друг, за да можем да се движим в по-големи мащаби като социални единици. При пра-човекът комуникацията е била в рамките на местното племе и всеки друг отвъд хълма е бил извънземен за другия. Тогава съпричастността се разширява само до кръвната връзка. Когато отидем към първите цивилизации, виждаме, че писмеността ни дава възможност да разширим кръгозора си в по-голямо пространство и време. Повече хора се приобщават, което води до създаването на народи. Развитието на уменията ни и увеличаващото се самосъзнание не само води до теологично самосъзнание, но и до нова фикция. И тя е, че вместо да се групираме с кръвните си връзки, ние започваме социализиране, основано на религиозни връзки. Така евреи започват да виждат други евреи като семейство и да са съпричастни към тях; християните започват да виждат други християни като свое семейство; мюсюлманите – също. Когато стигнем до 19ти век – индустриалната революция, вече разширяваме пазарите до по-големи области и създаваме фикцията за нациите. И изведнъж британците започват да виждат други от Англия като свое семейство; германците започват да виждат Германия като свое семейство; американците, французите... Нямало е такова нещо като Германия, нямало е такова нещо като Франция – това са фикции. Но тези измислици ни позволяват да разширим семейството си, за да можем да сме лоялни и да се идентифицираме на базата на новата комплексна енергийна революция, която ни позволява да ликвидираме времето и пространството. Но защо да спираме до тук? Ако сме тръгнали от съпричастност, базирана на кръвната връзка, към съпричастност, базирана на религиозно обвързване, към съпричастност, базирана на национално самосъзнание, наистина ли е толкова трудно да си представим, че новите технологии ни позволяват да свържем нашето съпричастие към една единствена раса и една единствена биосфера? Ние имаме технологията, която ни позволява да се асоциираме индуктивно като семейство, а не само интелектуално.

Когато земетресението удари Хаити, за час Туитер „гръмна”, за два часа се появиха видео-клипове в You-tube и вече за три часа цялото човечество, в съпричастна прегръдка, беше готово да помогне на Хаити. Ако бяхме толкова саможиви, егоистични, материалистични и угодничави, както твърдят повечето социолози в наше време, нямаше да проявим такова отговорно поведение.

Преди 175 000 години в Африка е имало 10 000 анатомично съвременни хора – нашите предци. Генетолозите локализират една базисна жена – явно нейните гени са предадени на всички нас, а останалите дами не са успели. Става още по-странно – учените откриват един мъж, когото наричат У-хромозомът „Адам” – неговите гени също са предадени на всички нас. И ето фактите – 7 милиарда хора с различни етапи на самосъзнание – теологично, идеологично, психологично национално и т.н. , всички ние спорим с различни възприятия за Света, а все пак сме дошли от двама (тук Библията не е сбъркала). Всъщност можело е да сме произлезли от много, но идеята е, че трябва почнем да мислим като разширено семейство. Трябва да разширим чувството си за идентичност. Не е нужно да губим националното си сходство, нито религиозното, дори и кръвните си връзки. Но разширявайки идентичността си, ние мислим за всички хора като събратя, временно пребиваващи на Земята.

Трябва да преосмислим човешката природа. Ако наистина сме хомо-съпричастни, то тогава трябва да извадим ядрото на тази природа, защото ако не излезе и бъде подтисната от нашите родители, образование, бизнес практика, правителство, то тогава ще се проявят второстепенните инстинкти – нарцисизмът, материализмът, насилието, агресията. За да преосмислим човешката си природа, трябва са изкараме наяве съпричастната си общителност, за да можем да преизградим институциите и да подготвим основата на една съпричастна цивилизация.

Автор: Джереми Рифкин

Превод: Мария Герина

---

[1] Моля проверете в речника за значението на тази дума. Уникално не е синоним на яко,готино или хубаво.

[2] Утопия е въображаем остров, описан от Томас Мор като място със съвършената социална, правна и политическа система.

Европа – държава?

Възможно ли е това като част от обществената еволюция или е само идеалистична фикция?

http://www.climaticoanalysis.org

В близкото бъдеще Европа не само е невъзможно да стане държава, но е и непрактично, нелогично и държавите, съставящи Европейският съюз не са готови за тази голяма стъпка. Някои хора обаче смятат, че това е единственото добро бъдеще за Европа и аз няма как да не се съглася с тях, с единствената поправка, че за да се изгради една добре функционираща Европейска държава на основите на такова многообразие от нации и общества, ще трябва де се извърви дългият път на тяхната интеграция като Съюз. А за съжаление мисля, че ние не сме и на половината от този път. Като част от обществената еволюция обаче, Европа някой ден най-вероятно ще стане и Държава. Както забелязахте, редувам крайно юнионистични и крайно федералистични твърдения, почти изключвайки ги взаимно. Причината е, че е добре да се разглеждат и двете страни на монетата. В мен лично спорят разума, който вижда обединението на Европа като добро бъдеще и националистичната ми гордост, която не е готова да предаде суверенитета на държавата си.

А защо Европа не може да бъде държава? Като начало опитът ни учи, че интеграцията на европейските държави е бавен и сложен процес. Първата стъпка към тази интеграция е била простичкото решение за премахване на мита между няколко държави. Днес обаче след подписването на Лисабонския договор имаме Европейски съюз между 27 държави членки, предали му суверенните си права върху законодателната си политика, икономическата политика, митническата политика, валутната политика, външната политика, правата на човека и т.н. Трудностите, през които сме преминали за да стигнем до тук не са малко и някои от тях са постигнати на принципа опит - грешка, опит - успех. И кои са тези трудности? Кои са тези препъни-камъчета, които правят идеята за Европейска държава толкова невъзможна? Знаем че Европейският съюз е съвсем нова форма на обединение, която може да взима задължителни решения за държавите си членки. Това обаче става като се взимат мненията на всички тях и някои компетентни органи, правят се компромиси или просто се примирява в името на общото благо – всъщност осъществява се един процес на уеднаквяване на различните политики на държавите под „логото” на ЕС. Това се оказва изключително трудно обаче, поради многообразната същност на различните нации. Никой не иска да прави компромиси, затова правим така, че се развиваме в еднаква посока от различни краища, за да се стигне накрая до общо решение на проблема. А този процес е труден и дълъг.

Какво да кажем за националистичните наклонности на повечето европейци? ЕС може почти да е иззел функциите на държава, но официалното й деклариране жегва всеки, който гордо се е биел по гърдите, че е французин, англичанин или българин. Самата идея да предадем суверенитета на държавите си не ни кара да се чувстваме комфортно. За да се свикне с тази идея трябва да мине поколение, че и поколения, както ни учи опитът. Страхуваме се, че национални символи или дори гордости ще бъдат заличени или претопени в една такава трансформация. Личното ми мнение е, че за в бъдеще най-големи проблеми ще създава не Франция, а Великобритания. Англия има един много силен символ – монархът, а в една обща европейска държава няма място за него. А ако в крайна сметка някой ден Европа стане държава, кой ще я оглавява? Кой ще бъде президентът или министър председателя? Или по скоро от каква националност ще е? Не бива да се заблуждаваме, че в моментът, в който Европа стане държава, всички национални идентичности ще се стопят. В такъв случай изборите ще спечели човек, който е бил гражданин на най-многолюдната държава например. Или дори да се измисли сложен, но справедлив начин за неговото избиране, в крайна сметка той ще е германец или французин или грък или англичанин, а другите няма да са доволни от това, независимо, че знаят, че след няколко години ще е друг. Тук не става въпрос за политически наклонности или дори компетенция на държавния глава. Става въпрос за шовинизъм, който малко или много ние изповядваме. Някои федералисти показват като чудесен пример САЩ като образец за такава държава, но нека не забравяне, че там и тогава обстоятелствата са били коренно различни. Общата история на Европа ни показва много кръв и симпатии между отделните държави за хиляди години. През тези години ние сме се старали да изградим колкото се може по-високи и дебели стени помежду си, че сега се оказва почти невъзможно да ги съборим и да заживеем мирно и щастливо в една американо-подобна държава. А всъщност няма да ни е нужно много време, за да започнем да се сочим с пръст, когато нещо се обърка.

Какво друго може да ни каже опитът? Нека да разгледаме провалът за европейска конституция. Тя е продукт от инерцията, която Европа беше насъбрала в процеса на своята интеграция. Неприемането й беше съвсем на място одарена спирачка, защото ние сега не можем да се разберем по между си, а приемането на един общ закон би било насилствено и прибързано. Самият обем на документа дори беше абсурден.

А общата парична единица? Каква би била една държава без нея? Някои ще кажат – имаме си еврото. Да ама не – еврото не е прието във всички държави членки на ЕС, а за тези които стремят към него, трябва да покрият определени изисквания и пак – пътят е дълъг и сложен. Създаването на една нова обединена държава съответства в същото време и създаването или приемането на една обща парична единица, което противоречи на казаното по-горе.

А да не говорим, че предстоят да се приобщават и приемат за членове нови държави, които на свой ред трябва да интегрират политиките си. Въобще, изминали сме дълъг път и до никъде не сме стигнали!

Или...

До къде сме стигнали всъщност и на къде вървим? Защо Европа трябва да стане държава? Тръгнали сме по пътя на изграждането на един съвършен съюз, а в края на този път, логиката ни подсказва, че ще стигнем и до съвършената държава. „Пътят е дълъг и сложен”. Не е ли по-правилно да си зададем по-горния въпрос „Защо Европа не може да стане държава СЕГА?”? Ами може би е по-правилно, защото стремежът ни към един съвременен свят ни води към обединението на икономики, общества, нации, държави и дори самосъзнание. Бурното развитие на световната икономика и технологиите оставя без дъх Стария континент. Заформянето на нови икономически гиганти и високата им конкурентоспособност не оставят избор на европейските държави, освен да се обединят в една икономическа общност. А каква по-съвършена икономическа единица от държавата. Въобще интеграцията на Европа има такива идеалистични цели, че европейските държави няма как да не се опитат да ги постигнат.

От къде идва идеята за европейска интеграция, всъщност? Пикът на противоречията и омразата, които разтърсват Европа от древни времена беше Втората Световна Война. Последиците от нея бяха толкова шокиращи, че за да се съвземат, воювалите държави нямаха избор, освен да обединят усилията си за изграждането на едно ново, общо и по-добро бъдеще. Стигна се до извода, че съвременните условия просто не позволяват да се решават дадени проблеми с война. В днешно време ненавистта на французи и германци е почти стопена. Какво по-хубаво от това? Всички и всичко в името на общото благо. Опитът ли ни насочи в тази посока? Уморихме ли се? Да и да и още сто пъти да за стоте причини, които ще обединят европейските държави под едно общо име. А трудно ли ще е? Несъмнено. Причините, изтъквани от противниците на Европейската държава, могат да се разгледат и като гънките, които трябва да се изгладят, преди да се постигне едно гладко и съвършено Обединение. Стара поговорка гласи, че „насила хубост не става”. Преодоляването на пречките, пред които са изправени бъдещите създатели на Европейската държава, е необходимост. Различията и противоречията трябва да се изяснят, политиките трябва да се уеднаквят, самосъзнанието трябва да се изгради. Ние сме започнали един сложен процес на интеграция, който би бил спрян или съсипан, ако ЕД се основе сега. Трябва да извървим този път, ако искаме да не се провалим в това безумно, но идеалистично начинание.

Какво още? Ами общия пазар, високата ни конкурентоспособност на световния пазар, технологичните и научните постижения, които са плод на общите ни усилия, свободите на движение. Всичко това бяха пречки пред европейските държави, не само за интеграцията им, но и за икономически растеж по принцип.

Някои ще кажат, че почти всички от тези неща могат да се постигнат с един добре функциониращ европейски съюз. Защо тогава да предаваме суверениттът на държавите си? Провеждането и функционирането на една обща икономическа политика в съвременните глобални и сложни икономически условия, би било по силите единствено на една обединена ЕД. Пък и след няколко поколения националистичните пречки ще изглеждат нищожни в сравнение с постигнатите единодушия в почти всички сфери, които са били компетенция на отделните държави. Идеята за Европейска Федеративна Държава не само няма да изглежда абсурдна, но и ще бъде почти неизбежна в очите на идните поколения.

Така или иначе сме тръгнали натам, но бавно и славно и с колкото се може по-малко грешки по пътя.