Европа – държава?

Възможно ли е това като част от обществената еволюция или е само идеалистична фикция?

http://www.climaticoanalysis.org

В близкото бъдеще Европа не само е невъзможно да стане държава, но е и непрактично, нелогично и държавите, съставящи Европейският съюз не са готови за тази голяма стъпка. Някои хора обаче смятат, че това е единственото добро бъдеще за Европа и аз няма как да не се съглася с тях, с единствената поправка, че за да се изгради една добре функционираща Европейска държава на основите на такова многообразие от нации и общества, ще трябва де се извърви дългият път на тяхната интеграция като Съюз. А за съжаление мисля, че ние не сме и на половината от този път. Като част от обществената еволюция обаче, Европа някой ден най-вероятно ще стане и Държава. Както забелязахте, редувам крайно юнионистични и крайно федералистични твърдения, почти изключвайки ги взаимно. Причината е, че е добре да се разглеждат и двете страни на монетата. В мен лично спорят разума, който вижда обединението на Европа като добро бъдеще и националистичната ми гордост, която не е готова да предаде суверенитета на държавата си.

А защо Европа не може да бъде държава? Като начало опитът ни учи, че интеграцията на европейските държави е бавен и сложен процес. Първата стъпка към тази интеграция е била простичкото решение за премахване на мита между няколко държави. Днес обаче след подписването на Лисабонския договор имаме Европейски съюз между 27 държави членки, предали му суверенните си права върху законодателната си политика, икономическата политика, митническата политика, валутната политика, външната политика, правата на човека и т.н. Трудностите, през които сме преминали за да стигнем до тук не са малко и някои от тях са постигнати на принципа опит - грешка, опит - успех. И кои са тези трудности? Кои са тези препъни-камъчета, които правят идеята за Европейска държава толкова невъзможна? Знаем че Европейският съюз е съвсем нова форма на обединение, която може да взима задължителни решения за държавите си членки. Това обаче става като се взимат мненията на всички тях и някои компетентни органи, правят се компромиси или просто се примирява в името на общото благо – всъщност осъществява се един процес на уеднаквяване на различните политики на държавите под „логото” на ЕС. Това се оказва изключително трудно обаче, поради многообразната същност на различните нации. Никой не иска да прави компромиси, затова правим така, че се развиваме в еднаква посока от различни краища, за да се стигне накрая до общо решение на проблема. А този процес е труден и дълъг.

Какво да кажем за националистичните наклонности на повечето европейци? ЕС може почти да е иззел функциите на държава, но официалното й деклариране жегва всеки, който гордо се е биел по гърдите, че е французин, англичанин или българин. Самата идея да предадем суверенитета на държавите си не ни кара да се чувстваме комфортно. За да се свикне с тази идея трябва да мине поколение, че и поколения, както ни учи опитът. Страхуваме се, че национални символи или дори гордости ще бъдат заличени или претопени в една такава трансформация. Личното ми мнение е, че за в бъдеще най-големи проблеми ще създава не Франция, а Великобритания. Англия има един много силен символ – монархът, а в една обща европейска държава няма място за него. А ако в крайна сметка някой ден Европа стане държава, кой ще я оглавява? Кой ще бъде президентът или министър председателя? Или по скоро от каква националност ще е? Не бива да се заблуждаваме, че в моментът, в който Европа стане държава, всички национални идентичности ще се стопят. В такъв случай изборите ще спечели човек, който е бил гражданин на най-многолюдната държава например. Или дори да се измисли сложен, но справедлив начин за неговото избиране, в крайна сметка той ще е германец или французин или грък или англичанин, а другите няма да са доволни от това, независимо, че знаят, че след няколко години ще е друг. Тук не става въпрос за политически наклонности или дори компетенция на държавния глава. Става въпрос за шовинизъм, който малко или много ние изповядваме. Някои федералисти показват като чудесен пример САЩ като образец за такава държава, но нека не забравяне, че там и тогава обстоятелствата са били коренно различни. Общата история на Европа ни показва много кръв и симпатии между отделните държави за хиляди години. През тези години ние сме се старали да изградим колкото се може по-високи и дебели стени помежду си, че сега се оказва почти невъзможно да ги съборим и да заживеем мирно и щастливо в една американо-подобна държава. А всъщност няма да ни е нужно много време, за да започнем да се сочим с пръст, когато нещо се обърка.

Какво друго може да ни каже опитът? Нека да разгледаме провалът за европейска конституция. Тя е продукт от инерцията, която Европа беше насъбрала в процеса на своята интеграция. Неприемането й беше съвсем на място одарена спирачка, защото ние сега не можем да се разберем по между си, а приемането на един общ закон би било насилствено и прибързано. Самият обем на документа дори беше абсурден.

А общата парична единица? Каква би била една държава без нея? Някои ще кажат – имаме си еврото. Да ама не – еврото не е прието във всички държави членки на ЕС, а за тези които стремят към него, трябва да покрият определени изисквания и пак – пътят е дълъг и сложен. Създаването на една нова обединена държава съответства в същото време и създаването или приемането на една обща парична единица, което противоречи на казаното по-горе.

А да не говорим, че предстоят да се приобщават и приемат за членове нови държави, които на свой ред трябва да интегрират политиките си. Въобще, изминали сме дълъг път и до никъде не сме стигнали!

Или...

До къде сме стигнали всъщност и на къде вървим? Защо Европа трябва да стане държава? Тръгнали сме по пътя на изграждането на един съвършен съюз, а в края на този път, логиката ни подсказва, че ще стигнем и до съвършената държава. „Пътят е дълъг и сложен”. Не е ли по-правилно да си зададем по-горния въпрос „Защо Европа не може да стане държава СЕГА?”? Ами може би е по-правилно, защото стремежът ни към един съвременен свят ни води към обединението на икономики, общества, нации, държави и дори самосъзнание. Бурното развитие на световната икономика и технологиите оставя без дъх Стария континент. Заформянето на нови икономически гиганти и високата им конкурентоспособност не оставят избор на европейските държави, освен да се обединят в една икономическа общност. А каква по-съвършена икономическа единица от държавата. Въобще интеграцията на Европа има такива идеалистични цели, че европейските държави няма как да не се опитат да ги постигнат.

От къде идва идеята за европейска интеграция, всъщност? Пикът на противоречията и омразата, които разтърсват Европа от древни времена беше Втората Световна Война. Последиците от нея бяха толкова шокиращи, че за да се съвземат, воювалите държави нямаха избор, освен да обединят усилията си за изграждането на едно ново, общо и по-добро бъдеще. Стигна се до извода, че съвременните условия просто не позволяват да се решават дадени проблеми с война. В днешно време ненавистта на французи и германци е почти стопена. Какво по-хубаво от това? Всички и всичко в името на общото благо. Опитът ли ни насочи в тази посока? Уморихме ли се? Да и да и още сто пъти да за стоте причини, които ще обединят европейските държави под едно общо име. А трудно ли ще е? Несъмнено. Причините, изтъквани от противниците на Европейската държава, могат да се разгледат и като гънките, които трябва да се изгладят, преди да се постигне едно гладко и съвършено Обединение. Стара поговорка гласи, че „насила хубост не става”. Преодоляването на пречките, пред които са изправени бъдещите създатели на Европейската държава, е необходимост. Различията и противоречията трябва да се изяснят, политиките трябва да се уеднаквят, самосъзнанието трябва да се изгради. Ние сме започнали един сложен процес на интеграция, който би бил спрян или съсипан, ако ЕД се основе сега. Трябва да извървим този път, ако искаме да не се провалим в това безумно, но идеалистично начинание.

Какво още? Ами общия пазар, високата ни конкурентоспособност на световния пазар, технологичните и научните постижения, които са плод на общите ни усилия, свободите на движение. Всичко това бяха пречки пред европейските държави, не само за интеграцията им, но и за икономически растеж по принцип.

Някои ще кажат, че почти всички от тези неща могат да се постигнат с един добре функциониращ европейски съюз. Защо тогава да предаваме суверениттът на държавите си? Провеждането и функционирането на една обща икономическа политика в съвременните глобални и сложни икономически условия, би било по силите единствено на една обединена ЕД. Пък и след няколко поколения националистичните пречки ще изглеждат нищожни в сравнение с постигнатите единодушия в почти всички сфери, които са били компетенция на отделните държави. Идеята за Европейска Федеративна Държава не само няма да изглежда абсурдна, но и ще бъде почти неизбежна в очите на идните поколения.

Така или иначе сме тръгнали натам, но бавно и славно и с колкото се може по-малко грешки по пътя.